Нещо за Слънчака ще напиша.
Озовахме се в Слънчев бряг не за купона, нито за морето, а защото най-малкият ми син беше на футболен турнир в Несебър. Хотелчето, в което резервирахме, е на пет минути от стадиона, в самото начало на Слънчев бряг. Дойдох с никакви очаквания – първо заради всички неща, които съм изчела, второ, защото обичам нашето селце в Гърция и там съм свикнала.
Пристигнахме вторник през нощта след тежък ден в София, изморени и изнервени, и за капак с опасения, че ще прекараме кошмарно и ще си тръгнем разочаровани. Сякаш за да оправдае очакванията ни, след Несебър навигацията ни прекара не през нормален път, а по черен – през буренясали полета, в които бяха поникнали хотелоподобни развалини като от филм на ужасите. Колата хубаво се подрънка по дупките, но поне накрая намерихме правилната сграда. Не бяхме сигурни изобщо дали ще има кой да ни настани в този час. Слава богу, една жена, която не говореше български, бе така добра да отговори на обаждането ни, макар че беше буквално след 12 вечерта. Обясни къде ни е оставила ключа и направо си влязохме. Хотелът (комплекс с апартаменти по-точно) ми се стори пуст, тих и малко страшен. Заспахме с идеята, че сутринта ще е най-добре да се изнесем и да търсим друго място, за предпочитане не в Слънчев бряг.
На сутринта обаче открихме, че на слънчева светлина положението е много различно. Всичко изглеждаше чисто, прилично и подредено. Не само хотелчето, а и улиците, и плажа. Дали защото големият поток туристи си е тръгнал, дали защото общината си върши работата, но прочутият с лоша слава Слънчак ми се стори неочаквано чист. Да, пак е разностилен и презастроен, но по улиците и пред хотелите са изникнали градинки, пътищата са асфалтирани и с тротоари, и като цяло курортът е придобил приятен за окото вид, нищо общо със спомените ми преди 10 години.
Имах опасения и за храната – как не е хубава, как е непоносимо скъпо, как не се държат добре с туристите, все неща, които съм чела. Сигурно има и такива места, не оспорвам, но ние имахме късмета да попаднем на други. В снимките съм описала повече къде бяхме и къде съм останала доволна.
Улавям се как неволно правя постоянно сравнение между Гърция и България. Да, Гърция имат огромна брегова ивица, разнообразие от всякакви плажове, острови за всеки вкус, с различни курорти. Имат много, много предимства, сред които са богатият опит в туризма, липсата на презастрояване, чистата вода, подкрепата от държавата.
Многократно съм писала за това. Но си мисля как моите гръцки съседи и приятели много биха харесали нашия ситен златист пясък, вкусните сачове и селската ни салата с розови домати, безбройните магазинчета със сувенири, аквапарковете, старият Несебър, все неща, които поне в моята любима част на Гърция са различни. Мисля си и как биха се забавлявали в България, стига да има кой да ги доведе – защото не пречи да харесваш и едно, и друго, и трето, и пето, стига да има човек време и възможност да пътува.
Както и да е, това е пост за българското море, не за гръцкото – за да споделя с вас, че съм много приятно изненадана и изключително доволна. И на всички в компанията ни хареса – на цялата голяма тумба футболни родители. Забавлявахме се, ходихме на мачове, викахме за децата, разхождахме се, бъбрихме, ядохме, пихме и се веселихме до малките часове пет дни наред. Бяхме и ние като на лагер, само че такъв, на който си без деца. Но и от това има нужда човек.
А децата междувременно… О, децата се бориха като лъвове на турнира. Само една малка история ще ви разкажа, мисля, че тя ще е достатъчна, за да придобиете представа за емоцията и атмосферата на тези събития.
Още в групите, в самото начало, нашите момчета от ДИТ се изправиха срещу една школа от чужбина. Децата бяха чудесни, и едните, и другите. Нашите водеха през цялото време, но на самия финал противниците обърнаха резултата. Това се случва често и е едно от нещата, заради които хората толкова обичат този спорт – непредвидимостта му. Но онези деца – иначе симпатични – вместо да поздравят нашите, че са дали всичко от себе си като достоен противник, взеха да им се подиграват и да правят грозни жестове с ръце.
Не им отвърнаха нашите деца. Алекс ме уведоми после, че им казал съвсем спокойно, че пак ще се видят на финала. А то изобщо дори не беше сигурно, че ще стигнем до полуфинал, камо ли до финал. Но той така им казал.
“Ще се видим с вас пак на финала.”
И познайте какво стана. Стигнахме до финала – и нашия отбор, и техния. На края се изправиха едни срещу други същите тези два отбора.
Сега, тук ще вметна, че техният отбор също беше с голяма родителска агитка. И на всичкото отгоре хората си бяха донесли и тъпан. Ей, с тоя тъпан ни надуха главите – дум, дум, дум през цялото време. Не успявахме да ги надвикаме както трябва.
И като разбрахме, че са на финал заедно, само си представих как излиза пак родителската им агитка с тъпана и нашите деца слушат тяхната музика, вместо нашите окуражителни подвиквания и възгласи.
Обсъдихме този твърде сериозен проблем с родителите, изровихме майчинските групи и познайте какво измислихме.
Техният отбор излезе с тъпан, нашият – с гайда.
Намерихме в Несебър един страхотен гайдар, казва се Петко Стоянов, оказа се, че той има и школа, обикаля и цяла България. Човекът беше пътувал някъде, но побърза да се прибере и успя да дойде навреме за финала.
И като излезе до терена и наду тази гайда… Не мога да ви го опиша усещането. Тръпки да го побият човек.
В онзи момент разбрах, че децата ни ще победят, вече са победили. А те полетяха по терена.
Петко не спря да свири и за миг.
Ние крещяхме като луди, разбира се.
Накратко казано – тръгнахме си с купата.
И не им се подиграхме на противниковия отбор, поздравихме ги, защото и те играха страхотно.
Беше жесток мач. Казвам го напълно осъзнато като човек, който дори не обича футбол.
Но всъщност може би вече съм го заобичала, без да разбера.
Както и да е. Благодарна съм за тази емоция, за тези пет дни, в които бях не само майка, а футболна майка. Благодарна съм на нашия страхотен треньор бате Ади, невероятен човек, и спортист, и възпитател. И на школата ни, че прави всичко, за да се развият децата. Благодарна съм на Петко, че дойде с тази гайда и вдъхнови отбора. Благодарна съм на останалите родители, с които споделяме всички тези емоции, които ви описвам, с които заедно се смеем, и заедно плачем.
Но най-много благодаря на Алекс и на неговите съотборници. Момчета, напълнихте ми сърцето. Нито глас ми остана, нито сълзи от радост, но за вас съм готова отново и отново да преграквам и да рева, винаги когато се наложи.
И ако трябва, ще се научим да свирим на гайда, то се е видяло.
